Очакваме ... Изискваме ... А готови ли сме да дадем !?!?!?

Поредния тежък ден, изпълнен с отговорности ... напрежение ... нетърпение да се приберем вкъщи ... 

И ето ... идва очакваният момент ... прибираме се ... захвърляме всичко, което ни пречи .. и очакваме хората, които са около нас да знаят, без да сме казали как се чувстваме и да свалят звезди, ако трябва, за да удовлетворят желанията ни ... 

Но какво става, ако и тези хора са имали подобни изживявания,(защото то не може да бъде еднакво - едни се прибират уморени от разходка ... други изморени и изнервени от работното си място .. няма база за сравнение ... но всеки има право) ...

Някой дали се е запитвал какви същества трябва да са нашите майки, които във всеки един момент могат да обърнат внимание и на нашия гъз, с извинение !?!?!?! 

Някой запитвал ли се е дали те са длъжни ... Как го правят ... от къде намират сили, за да преодолеят болката си и да ни помогнат и на нас .. и в крайна сметка винаги има недоволни ... Може да са дали всичко от себе си ... може да са дали и последната си капчица търпение за нас, за да може да сме доволни и удовлетворени, а ние най-нагло да им се изплюем в лицето с някоя "мила" реплика от рода :"Остави ме на мира !!!" .. "Ти винаги знаеш как !!!" и т.н ... 

Без дори да се замисляме оплюваме всяко едно нейно старание - а дали наистина сме се запитвали и осъзнаваме ли поне понякога, че тя е вложила неимоверно старание с мисълта, че ще види щастливи децата си и мъжа си ... 

Аз май си отговарям - Не ... май не се забелязват тези неща ... че удома ти е изчистено, сготвено и подредено ... дори чехлите, с които си стоиш у дома те чакат на вратата, за да не се измъчваш в търсене на домашните си чехли .. помислила е за всичко ... но не го ли примаме вече за даденост и че тя е длъжна да усеща за всяко едно наше желание и едва ли не да е винаги наш верен слуга ... Звучи грубо, но в повечето семейства майките са се превърнали в роби по неволя ... 

Изпитват огромна любов .. Борят се ... и с поредната болка в душата им .. те стават все по-силни ... Но и те си имат граници .. До къде се разпростира тяхната сила и докога могат да издържат на това темпо ?! 

Дали наистина някой се е запитвал над това нещо ... 
Защо трябва да осъзнаваме грешките си, когато края е вече непоправим и например ни остава още един ден с нашите обични хора ... 

Организма ни иска само да взима, без да дава .. Егоизма ни надделява ... Най-добре умеем да се грижим за собственото дупе .. То това се знае ... Самосъхраняваме се, дори и с болката не на този, когото трябва ... 

Нека се замислим, когато изискваме от отсрещния дали сме си го заслужили ... дали ли сме нещо, за да получим ... длъжен ли е този човек винаги да е готов да посрещне капризите ни ... Умеем ли да приемаме грешките на другите или умеем само да критикуваме, без да приемаме другата гледна точка ... 

От своя гледна точка всеки е прав ... но трябва ли като коне с капаци да приемаме само своята ... не е ли редно да обмислим и дори да сме сгрешили да успеем да признаем грешката си ...